– Здравей, откъде идваш така запъхтян?
– От новото време.
– Така ли? И какво ми носиш?
– Тъга.
– Защо тъга? Не предлагат ли друго?
– Не предлагат. Всичко друго липсва.
– Но нали идваш от новото време. Там би трябвало да има всичко в излишък.
– Би трябвало, но няма. Не е ли иронично?
Идвам от века на липсите. Липсват усмивки, липсва човещина. Липсват обноски, липсва надежда. Липсва вяра, липсват мечти. И определено липсва любов. Воюват помежду си, без дори да се познават. Сърдят се на живота, без дори да го живеят. Мечтаят за пари, без дори да се стремят да ги изкарат. И милеят за любов, без дори да си позволят да я почувстват. Казвам ти, не ти трябва да ходиш там. Остани си в своя малък свят и го съхрани.
– Но с какво моят малък свят е по-различен?
– Когато калинка ти кацне на пръста, ти с охота би се усмихнал, а те и златната рибка да хванат, няма да изпитат емоция. Живи са, но не се радват на глътките въздух, само нервно се питат защо? А и двамата знаем, че истината се крие в смисъла. Намериш ли го, ще живееш живот в който липсите отсъстват. Но те не знаят как да го открият. Търсят го в големи неща. Постигнат ли ги, това спира да ги радва, ако не ги постигнат, пак са нещастни. И се губят някъде там, между недоволството и отчаянието. И пак започват да се лутат, и пак започват да се чудят. Те просто не знаят…
Не знаят, че смисъл можеш да откриеш в докосването на една калинка, а после в красивия ѝ полет.
Искра Дичева