ПисмотоВ приказките пише, че във гората,
както при нас в градовете и селата,
има гари, автогари, горски аптеки,
площади, тесни и широки пътеки.
Има реки със брод и без брод.
Плават лодки, параход след параход.
Има болници със лекари, сестри.
Поща има нейде в гората дори.
И пощальон във всяка поща стои.
Щом колет или писмо се получи
хуква той без нито миг да се бави
пратката бързо до адрес да достави.
Веднъж в пощата се случи така,
че сред голямата купчина писма
пощальонът видя, че има едно
бяло, ненадписано нечие писмо.
Без адрес, улица и получател.
Нямаше даже име на подател.
За кого ли може да бъде писмото?
Пощальонът се чудеше, защото
не бе идвало досега без адрес
както това, което получи се днес.
Помисли за миг и тогава реши
/ молеше се той дано не греши/,
че писмото е за старата птичка,
която живее отдавна самичка.
Всички роднини отлетяха на юг,
а тя болна, немощна – остана тук.
Не бе получила вест оттогава
от заминалите в чужда държава,
че там животът бил много по –лек.
Без тукашна зима, а слънце и пек…
Почука пощальона на нейната врата.
Тя отвори вратата и щом го видя
с писмото, от очите на старата птица
бавно търкулна се топла сълзица.
Сложи очилата и зачете писмото,
а после отново и отново, защото
макар, че беше съвсем кратко
в гърдите й ставаше топло и сладко.
Сложи листчето в плика и рече:
-За мен е писмото, зная го вече,
но няма да бъде никаква грешка,
ако го дадеш на Бодливата Ежка.
Синчето ѝ още преди година
замина на гурбет нейде в чужбина
и оттогава тя страда много тежко,
че няма вест от сина ѝ Ежко.
Почука пощальонът на нейната врата.
Тя отвори вратата и щом го видя
с писмото, от очите на старата Ежка
търкулна се сълза – голяма и тежка.
Макар, че писмото бе само от ред,
прочете го няколко пъти подред.
Милваше го, както се милва дете.
Опита се после сълзата да спре.
Сложи листчето в плика и рече:
-За мен е писмото, зная го вече,
но занеси го на старата Зайка,
да я зарадваш, както радва се майка,
когато вест получи от детето.
Зайко замина да работи в полето.
От тогава много време се мина.
Може би вече цяла година…
Почука пощальона на нейната врата.
Тя отвори вратата и щом го видя
с писмото в ръката даже не разбра,
как го прегърна и му целуна ръка.
Трепереща бързо писмото отвори.
Прочете го веднъж, после повтори.
Някаква буца заседна в гърдите,
радостна влага замрежи очите.
После върна му плика и рече:
-За мен е писмото, зная го вече,
но дай го на нечия майка в гората,
която вест от рожбата чака.
Пощальонът тръгна замислен, защото
разбра, че тайна се крие в писмото.
Отвори го. Един ред имаше само:
„ ОБИЧАМ ТЕ, ОБИЧАМ ТЕ, МАМО.”
Иван Мишев