Шапка ти свалям, Животе!
Не че си лесен, дори си проклет.
Как ме превърташ на сто оборота.
Днес ме изгаряш, а утре си лед…
Хлабаво няма при тебе, Животе…
Не че те мразя, но как ме е яд,
щом ме запратиш в деветата глуха
да се задъхвам по белия свят,
в черните делници – риба на сухо…
После се връщаш съвсем като нов…
Даваш ми всичките седем небета
и ми показваш какво е любов,
корени пуснала право в сърцето…
И си ми сладък, и си горчив…
Как елегантно ми слагаш хомота…
Кой като теб – невъзможен и див…
Шапка ти свалям! До долу, Животе!
Ники Комедвенска