Било април и земята чакала с нетърпение небесните дарове. Богинята на пролетта умирала от нетърпение по-скоро да види в храстите и по клонките на дърветата птичи гнезда, а в полето първите цветя. И тръгнала да буди слънцето, което сякаш било потънало в сладка дрямка.
«Ставай,казала му тя,вече е първи април и от земята се вдига до небето шумът от едва сдържани страстни желания и печални въздишки».
Слънцето , като чуло този пролетен зов побързало да стане и след няколко минути, в компанията на пролетта и своята неразделна спътница дъгата се спуснало на земята.
Тогава богинята на пролетта, като взела лъчи от слънцето и ги смесила с пъстрите лъчи на дъгата, започнала да ги пръска с пълни шепи по полето, по ливадите, върху клонките на дърветата, в процепите на скалите-изобщо навсякъде, където земята вече чакала тази животворна благодат.
И навсякъде, докъдето стигали тези съживяващи лъчи, навсякъде веднага израствали розови, червени, бледосини, златисти, оранжеви цветя, ту като звездички, ту като гроздове, като чашки, като камбанки, като класове, формите и багрите се сливали, опиянени от любовта – цялата земя ликувала в обятия и целувки…
Така слънцето цели дни продължавало своята творческа работа, носейки се с богинята на пролетта и дъгата по цялата земя, докато стигнало да крайните й предели – до Скандинавия, където то обикновено спи с месеци, а ледът сковава земята дълго време, прониквайки дълбоко в нея. Цветята там съвсем не са много.
Вече уморено, слънцето искало да прекрати своята работа, но богинята на пролетта, състрадателна в своята женска същност, като видяла тази бедна растителност на северната страна, съжалила я и се обърнала към слънцето с молба:
«Всемогъщо, богато Слънце, позволи ми да облека с цветя и тези студени страни. Вярно е, че дъгата вече е изхарчила всичките си багри, но остана още малко лилаво. Позволи ми да украся тези земи поне с лилаво».
«Добре,отговорило слънцето, сейте тогава лилаво!»
И богинята на пролетта напълнила шепи с останалите лилави лъчи от слънчевия спектър и започнала да ги хвърля върху храстите и по полетата на Скандинавия, и където попаднели тези лъчи, там веднага се появявали цели стотици, хиляди чудни стръкове люляк.
Скоро се оказало, че люляците са толкова много, че слънцето се обърнало към богинята на пролетта възкликвайки:
„Е, стига вече, стига, не виждаш ли, че навсякъде
се вижда само лилаво!»
«Нищо,не ми пречи,отвърнала богинята,недей! Та нали за тези нещастни, оковани в лед земи, са чужди и сладострастието на розата и целувката на ароматната теменужка, и опияняващият аромат на магнолията и туберозата, нека поне да им дадем цели гори, цяло море от люляк».
Но слънцето този път не я послушало и като взело от ръцете на дъгата палитрата, смесило остатъците от всичките седем основни цвята и започнало да пръска получените от смесването им бели лъчи върху дървета и храсти. И в резултат се получил бял люляк, който присъединявайки се към лилавия, образувал с него нежен, приятен контраст.
от интернет