Всяка година родителите на Мартин го водили с влак до селото при баба му да прекара летните ваканции и го връщали в края на лятото.
Един ден момчето казало на родителите си:
„Вече съм голям. Може ли да отида сам при баба? „
След кратка дискусия, родителите се съгласили..
Те стояли в очакване влака да тръгне, сбогували се със сина си и му дали някои последни съвети през прозореца, а Мартин повтарял: „Знам! Казвали сте ми повече от хиляда пъти. „
В последния момент бащата прошепнал в ухото му: „Сине, ако се чувстваш зле или несигурен, това е за теб!“
И сложил нещо в джоба му.
Пътувал Мартин сам, както искал, без родителите си, за първи път.
Възхищавал се на пейзажа от прозореца,
около него непознати се бутали и вдигали много шум, на всяка спирка влизали и излизали от вагона.
Кондукторът на влака направил някои коментари за факта, че детето е само. Друг го гледал с тъжни очи. Мартин започнал да се чувства зле и да се страхува.
Навел глава и се разплакал. Чувствал се уплашен и сам.
После си спомнил как баща му сложи нещо в джоба. Там имало лист хартия, на който пишело:
„Аз съм в последния вагон…“
Това е животът, трябва да пуснем децата си, трябва да им се доверим. Но винаги трябва да сме в последния вагон, да гледаме, ако се страхуват или, ако срещнат препятствия и не знаят какво да правят. Децата ни винаги ще се нуждаят от нас. А ние винаги ще бъдем
в последния вагон!
Сотирис Калкацакос