За какво чакаме?

Повечето от нас са много добри в намирането на извинения да изчакат.

Чакаме, преди да се обадим на добър приятел и закъсняваме, защото смятаме, че имаме цялото време на света.

Чакаме да споделим чувствата си към хората, защото се надяваме някой ден да се почувстваме по-уверени.

Чакаме да простим на хората, които са ни наранили, защото вярваме, че те ще ни потърсят първи.

Чакаме да се извиним за нещата, които сме сторили, защото сме твърде инатливи или твърде засрамени да си признаем вината.

Ако не сме внимателни, можем да прекараме целия си живот, извинявайки се, изчаквайки за подходящия момент, само за да разберем рано или късно, че това време никога няма да настъпи.

Звучи болезнено да си признаем, че нашите дни тук са ограничени и е страшно да осъзнаем, че никой от нас не знае колко точно време има.

Това, което е сигурно, че в нашите последни моменти, най-малко вероятно е да кажем: „Щеше ми се да бях почакал поече“ или „Иска ми се да бях останал още малко време гневен“ или „Да бях живял безрисково малко повече.“…

Повечето от нас, преживявайки последните си моменти ще кажат „Съжалявам.“ „Прощавам ти“ или „Обичам те!“

Разбира се, съществува и друг вариант:

Можем да оценим хората, които обичаме, вместо да се разсейваме с ежедневните притеснения. Можем да бъдем по-смели в изразяването на мислите и чувствата си, вместо да анализираме прекалено дълго и да размишляваме върху тях. Можем да решим, какво наистина има значение за нас и да го почитаме, докато имаме тази възможност.

Сега е нашето време да живеем и да обичаме. Този момент е нашата единствена гарантирана възможност да бъдем внимателни, състрадателни, да проявяваме разбиране, да прощаваме и да бъдем мили с хората, които ценим.

Може да бъде ужасяващо. Може да изисква известна доза смирение. Може дори да не изглежда приоритетно. Но го дължим на себе си. Да си го признаем и да направим нещо по въпроса, вместо да намираме поредното извинение да отложим.

Та какво искахте да кажете?

И за какво чакате?

/споделено от интернет/