По времето, когато бях студент, моят пръв учител по медитация ми даде някои практически наставления, започвайки с въпроса кое е първото нещо, което правя сутрин, след като стана.
– Отивам в банята – отговорих.
– Има ли огледало там? – попита той.
– Разбира се.
– Добре. Значи всяка сутрин, преди още да си измиеш зъбите, искам от теб да се погледнеш в огледалото и да се усмихнеш.
– Господине – възразих. – Аз съм студент. Често си лягам много късно и когато стана сутрин, не съм в най-добрата си форма. Понякога ми е трудно да се погледна в огледалото, камо ли да се усмихна!
Той се засмя, погледна ме в очите и каза:
– Ако не можеш да докараш естествена усмивка, опри показалците си в ъгълчетата на устата си и ги повдигни нагоре. Ето така. – И ми показа.
Изглеждаше нелепо. Аз се изхилих. Той ми нареди да опитам. Затова опитах.
Още на другата сутрин се измъкнах от леглото и залитайки, тръгнах към банята. Погледнах се в огледалото. „Бррр!” – гледката не бе приятна. Естествената усмивка нямаше шансове. Затова насочих показалци към ъгълчетата на устата си и ги дръпнах нагоре. Видях как някакъв глупав млад студент прави нелепи гримаси в огледалото и не можех да се сдържа да не се ухиля. Сега, когато естествената усмивка се появи, видях студента в огледалото да ми се усмихва. Така че аз се усмихвам още по-широко. Мъжът в огледалото се усмихна още по-широко. След броени секунди вече се смеехме един на друг.
Продължих да правя това всяка сутрин в продължение на две години. Всяка сутрин, без значение как се чувствах при събуждането си, след малко вече се смеех на себе си в огледалото, обикновено с помощта на двата показалеца. Напоследък хората казват, че много се усмихвам. Може би мускулите около устата ми някак са се схванали в това положение.
„Отвори сърцето си“, Аджан Брам